Безименно.

Долавя се лекият мирис дъждовен,
лъхащ на пепел от рози и чай,
нощта, тишината - в един миг върховен,
напомнящи бегло далечния край.
Отнякъде чува се звук на китара,
чужд, избледнял, далеч в небитието,
но все пак изкряща светлина във кошмара,
която по малко ще достигне небето.
Чаят горещ е, розите - свежи,
вятър пречупва капките дъжд,
сърцето - изпълнено с много копнежи,
светли отблясъци в черната ръж.

- Май, 2013.

~~~

Сега, когато препрочитам старите си неща, ми е някак странно, че това стихотворение е едно от тях. Напоследък, докато пиша, изобщо не мисля за римата. Нея дори я няма. Важно е просто това, което мисля, да бъде върху листа вестникарска хартия.

Иначе мога да го свързвам само с прекрасните розови рози в градината на баба Върбина. Особено след като е валяло.
И най-вече с тази, защото винаги ще си остане моя любима. Няма значение, че вече е увяхнала.