красотата на петък 13ти

Такъв хубав ден е този петък 13ти!
Основно защото вече почти официално завърших 6ти клас. И водих мама на премиерата на "Вината в нашите звезди".
Обичам да ходя на кино. Толкова е хубаво, много непознати хора в една зала, обединени от интереса си към нещо. Та, филмът беше чудесен - смях, сълзи, все очаквани познати емоции. С мама бяхме забравили кърпички (голяма грешка, не го правете) и на края на филма едно страшно симпатично момиче, което седеше до нас, ме попита дали искам една. Подаде ми кърпичка и ми се усмихна и беше ужасно сладко. И започнах да плача. Отново. А не ми беше тъжно. Просто, хубаво е да виждаш хора, които споделят твои интереси. На мен ми хареса. Много. Препоръчвам и книгата, и филма, емоциите и преживяванерп си заслужават. Харесвам онова момиче. Дори си запазих салфетката.
Изкарах си изходните с шестици и съм щастлива, защото за първи път от девет месеца ще имам толкова свободно време. В понеделник ни дават бележниците и приключваме. Имам 24+ книги за четене и всичко в чудесно. Някак си не беше толкова важно, че днес е последен ден. Може би заради хората.
Пък имам хубава блуза.

Вчера четох жълтата тетрадка и ми попадна един разговор от когато съм била на 3-4:

Мама: Катерина, защо драскаш с моливи по шкафа?

- Защото ми е кеф.

понеделник

една от малкото лоши страни на понеделник е, че след него идва вторник.
иначе е много красив. днес беше жега и валя. закусвах корнфлейкс и ягоди. танцувах.
братовчедка ми ми подари 14 стари книги (от антикварна книжарница) за рождения ден и изглеждат много интересни. новата ми цел е до края на годината да ги прочета, освен това имам като идея да напиша и нещо като ревюта по тях (макар че ще се получи манджа с грозде, най-вече защото прозата ми е ужасяваща, но ще пробвам и нещо по-различно). започнах "тайнственият остров" на жул верн.
---
на фонтаните са направили най-хубавото нещо, което са правили някога, защото сега продават книги и то по-евтино, отколкото в книжарниците. взех да обичам благоевград!
та няма как да не намажа. "аз съм пратеникът" на зюсак ме преследва от месеци и реших да си я взема, понеже казват, че е хубава (едва ли повече от "крадецът на книги", но ще видим). 2 лв. по-малко, това са 2 сладоледа.. друго си е да спестяваш
---
оставям една красота, която ми попадна днес. поздрави :)

нещоситам #1

щастлива съм и искам завинаги да си остане така.

късметчето ми от курабийката е, че животът е твърде кратък, за да го пропиляваме.

пък си имам най-хубавата плюшена играчка на света.

в памет на пчелата мая-лили и мишката дъгичка, които вече не са тук.

имам и едно много мен герданче със сова. пък си харесах един сериал по супер, който е преди русалките и има един итън, който е новият ми нереален кръш. та така.

пп. ако след 25 години съм сама, ще се оженя за сладката царевица.

йеей.

днес слънцето ще влезе
през прозореца,
ще заблести
и аз ще го взема
в ръцете си.
ще го погледна
между пръстите си
и ще му кажа "здравей".
а после ще го дам
на съседа с очилата
и на всекиго.
на тебе, свят, ще подаря
и слънцето.
не защото го заслужаваш,
а защото
вече
му казах
"здравей".


предай нататък.


---


имах рожден ден и обикновено не ме интересува, но реших, че е важно, защото беше хубаво.
бяхме 7 човека в боулинга и мина добре, с изключение на боулинга, защото на рождениците никога не им върви и пистите обикновено са криви. но пък вчера изкарах 79 и 82.
после помагах на мама в книжарницата и леля точно беше дошла, и джони беше отишъл за сладолед и беше хубаво. лепих цени на ножици. и има един химикал, който е 200 лв. ама ерих краус са по-хубави. бях с кака и вана навън и у тях.
като цяло беше чудесно и благодаря за пожеланията на всички, които ми изпратиха такива (да ви се връщат многократно) и на човека, който ми е пратил анонимен подарък в аск. наистина нямаше нужда. но благодаря. благодаря, че сте такива невероятни хора.
всички.

поезия #33

Веднъж погледнах към небето,
а то бе пълно с цветове.
Попитах го:
"Къде да търся щастието?
И то защо така
от мене бяга?
Аз гонех го през шарени пътеки,
в полета сини и зелени небеса,
и, търсейки го, качах по звездите.
Дори веднъж достигнах златната Луна.
Със нея плавах по оранжеви реки,
пребродих хиляди виолетови слънца
и жълти облаци, червени долини,
и морскосини розови лица.
Във отчаянието си тичах по асфалта
(който бе в зелено оцветен)
и гледах хората, тъй шарените образи,
минаващи със безразличие покрай мен.
Пребродих аз света и го обагрих.
Със свойте четки го направих пак по-син,
но щастието така и не намерих.
Къде е и защо от мене бяга?"
А пък небето, пълно с цветове,
във слънчевата утрин ми отвърна:
"Не бяга щастието от тебе, ала ти
от него бягаш. Спри
и в гледай се във цветните пътеки,
в лилавите слънца и във звездите,
във облаците жълти, в долините,
в лицата сини и в полетата, реките.
Щастието е в твойте цветове."


Веднъж аз пак погледнах към небето,
а то отново беше пълно с цветове.
Със още повече, по-цветни цветове.

бележки #1

имам урок за движенията на растенията и се влюбих в слънчогледите и идеята, че винаги гледат към слънцето. ако можеше всички да сме слънчогледи и винаги да гледаме към слънцето, светът щеше да е толкова по-добър...
като порасна, ще имам център за проблемни деца и такива, които търсят възможности за изява. също, ще издам стихосбирка(-и), ще бъда мим и уличен музикант. ще подарявам книги на случайни хора. и ще имам огромна (нива, поле, както и да е точната дума) със слънчогледи. сигурно ще имам и някаква професия, но това още не съм го измислила.
думите и идеите могат да променят света.

дъжд и солети

вчера направих великото заключение, че чадърите всъщност са безполезни, защото и без тях ще се прибереш вкъщи с подгизнали чорапи и половин мокра риза. затова ходя без чадър и после ми се карат. но това не е толкова важно.


обичам Италия. прекрасна е. надявам се някога отново да се върна там. не ми се вярва, че преди седмица бях във Флоренция, а сега решавам задачи по математика. но и това не е толкова важно. нагледах се на изкуство и си намерих ново вдъхновение, това е важното.
на 5ти май луната беше лодка.


междувременно вчера си говорих с едно 5-6-годишно момченце с много дълга коса, което по някаква причина беше в училище. и то каза, че ще ми се обади. наистина. беше едно такова, много сладко.


днес аз купих солетите. напредвам в разговарянето със злобни продавачки.


и споделям едно от старите неща, висящи на стената.


Ние сме човеците.
Ела при нас!
Не се страхувай.
Сивотата твоя
е по страшна.
Сега си черно-бял.
Навъсен.
Тъжен.
Изнурен.
Изпит.
Бездушен.
Ела при нас!
С дъга ще оцветим
посивялото ти тъжно сърце.
Измамни дрехи носиш -
черни, сиви, бели.
Недей! Свали ги! Захвърли ги!
Облечи си слънцето.
За палто вземи онзи облак.
Краката си обуй в зелените треви.
За шапка пък ще ти дадем звезда.
Ела при нас!
Сивотата твоя
е по-страшна.
Каква е тази маска?
Забранени са маските тук.
Вземи две звезди за очи.
Носа и ушите направи си
с цветя.
За устата вземи си дъга.
Изкриви я в усмивка
и не я сваляй повече!
Ела при нас!
Обичай и бъди.
Създавай щастие,
слънца и цветове.
Стани потребен,
измисляй, твори.
Бъди поет, художник и дете.
Бъди човек - така светът
ще стане с единица по-човечен.
Бъди човек - така след теб
следата ще се казва вечност.


поздрави. :)

от тефтера.

Не съм поствала нищо от много време, но опитвам да си събера мислите и не се получава особено много. Не и точно в момента, в периода март-април-май, когато всичко е толкова объркано. Всъщност писах. Писах много. Имам и идеи. Доста идеи. Главата ми е токова голяма, защото е пълна с мечти.
единственото, което мога да кажа, и което е важно сега, е, че е мрачно. дъждът е красив. най-хубавото чувство е да ходиш на театър. да оцветяваш болката си върши работа. искам да тичам към дунава. полезно е да плетеш венци от цветя и да събираш мидички. обичам да слушам вятъра. искам да раздавам щастие. ще бъда добър човек. залезът е най-красивото нещо. веднъж държах слънцето. после потъна във водата. искам да живея в голям блок. веднъж се запознах с пеперуда. беше оранжево-черна, с разкъсани криле. погребах калинка. и плаках. беше тъжно. обичам липи и люляци. великденчета и маргаритки. цигулката е най-нежното нещо. ще я слушам цял живот и ще пиша поезия. светът е удивително красив.


~ ~ ~


споделям едни красоти от тефтера.


За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори го ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина.


В. Ханчев


~


О, нека всичко, всичко да ми вземат,
но към света да ми оставят само
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го чувствам,
една ръка, с която да го сложа
завинаги в най-честния си стих.


Д. Дамянов


~


Do all the good you can,
By all the means you can,
In all the ways you can,
In all the places you can,
At all the times you can,
To all the people you can,
As long as you ever can.


John Wesley's Rule


~


"Всички ние силно се нуждаем от одобрение. Но вие трябва да вярвате, че вашите принципи са единствени по рода си, ваши собствени. Дори другите да ги смятат за чудати и необичайни. Дори и стадото да изреве "Това е лооошо.". Робърт Фрост е казал: В гората пътят се разклони и аз тръгнах по този, по който бяха минали по-малко хора. И това промени всичко."


Джон Кийтинг


~


"Но нас ни очакват и мрачни дни. Дни, в които ще сме самотни и отчаяни. Именно тогава ще ни е нужна надеждата. Трябва да надделеем над страданията си. Моето пожелание към вас е да се превърнете в надежда. Хората се нуждаят от това. И дори и да се провалим, има ли по-добър начин да живеем?"


Гуен Стейси


~


след четири дни заминавам за италия - нещо, за което мечтая от доста време.
светът е красив, а ако при вас не е - трябва да го направите такъв.
обичайте се.

шарено

единственото хубаво на това да си болен е, че имаш много време за спане, филми, одеяла, музика и книги. макар и за един ден.
реших, че едно от нещата, които показват, че сме силни, е че си позволяваме да бъдем и слаби.
междувременно ми се събра много материал, много нещо, взех да чета Уолт Уитман и да ставам по-позитивен човек.
въобще, последните няколко седмици беше едно такова, синьо-зелено, ама размазано, понеже всичко ми се смесва в един ужасно дълъг кошмарен ден, от когото се мъча да избягам.
утре мама има рожден ден.
и й напечатах две стихотворения в нещо като картичка и изплетох нещо като кукла.
сложни седем часа бяха.
а пък аз си залепих светещи в тъмното звезди на тавана. които може и да ми извадят очите, но нищо.
та, да, материалът. за последните три месеца много вдъхновение, много нещо.
сериозно ставам позитивен човек.


Преди
под липите споделяхме спомени.
Преди
под кестена наш се прегръщахме.
Под дъба ни затваряше вятъра
в шарени листа.
Върбата за последна целувка ни връщаше.


Преди
ни чакаха за среща тополите.
Преди
на тревата под бука се смяхме.
От клоните на ябълката
гледахме хората.
При бора като малките деца си играхме.


Преди
над явора яздехме облаци
и звезди -
беше кръстил една и на мен.
Преди
под ясена пишехме стихове,
за всеки наш вчерашен и утрешен ден.


Сега
седим под брезата, надвесени
над реката. Плачем и тримата с глас.
Каквото било е било, вече есен е.
Далече от теб ще съм. Заминавам след час.


Сега
ще те погледна за последно и ще тръгна,
ще ти дам аз всичката любов и тишина.
И след година-две, когато отново се завърна,
за целувка ще се чакаме
под някоя върба.

Аз.

умът ми са звездите и луната,
душата - вятърът студен,
сърцето - светлината.
а тялото ми на дъжда е в плен.

~

принадлежа на толкова много стихии, и толкова много стихии ми принадлежат.
аз съм лунно-слънчево-звездно-вятърно-дъждовно момиче.
това е най-истинското ми аз.

исках да споделя нещо, защото вероятно скоро ще загубя листчето, на което го написах.

Фенерите оглеждат се в реката
и с гордост гледат празната вода,
че само те все още светят в тъмнината,
ала красива ли е тази светлина?

Животът е размазано мастило.
И нас размазва ни с различна честота,
във тона глух пак губим песента.
Развява ни не с вятър, а с ветрило.

край.

просто защото според Васи съм твърде депресирана и трябвало да бъда по-щастлив човек.
всъщност въобще не съм депресирана, моят случай дори не се доближава до депресия. до нищо не се доближава, но това няма значение.
правих опити да съм по-щастлива и донякъде се получи. почти спрях да се притеснявам за всичко и всички. гледах много филми последните няколко дни. в известна степен дори спрях да бъда толкова затворена.
а даже се опитах да напиша нещо щастливо.

Щастие

Има ли стая за всички липи,
за целия им аромат?
Тази стая най-много аз бих
обичала в целия свят.

Има ли стая за всички цветя,
за цялата им красота?
Тогава е още по-хубава тя,
най-хубава на света.

Има ли стая за слънцето цяло,
за всичките му лъчи?
В тази стая то ще огрява
всички безцветни дъги.

Има ли стая за цялата любов,
за целия дъжд от звезди?
Тази стая ми дайде, тя пълна е
с хиляди, милиони мечти.

14.01., на Калина.
чак и дъгите ми не са от сълзи.

~

Настроение

Студените, сурови ветрове на зимата
на голите дървета нещо пак шептят,
а после блъскат, разрушават ги безмилостно,
и карат ги от болка да се предадат.

О, болката такава е илюзия -
изкуствена, без капчица душа.
Несъществуващо реална, но със сигурност
изсъхнала, изгубена мечта.

Достоевски казал, че страдание
и болка за великите са неизбежни,
но ако нещо толкова фалшиво и измислено
аз чувствам,
то мога ли велика да се нарека?

Аз щастие ще чувствам вместо болка
и щастието в стиха ми ще го има,
в душата моя лятото ще пее
наместо скучната, изкуствената зима.

Аз слънце съм, безкрайно слънце пролетно,
от мен изгряват шарени лъчи.
Не съм тъга, страданието престорено,
а извор на надежди и мечти.

15.01., на моята сестра Василена.

~ ~ ~

това е най-щастливото нещо, което мога да направя в момента.

Един ден аз ще си отида...

...и съм наясно с това. наясно съм, че хората умират, защото смъртта е нещо неизбежно и така нататък, но това не означава, че те в действителност ни напускат, че те завинаги си тръгват от света. та ние сме просто телата, които душите използват, за да вселят в тях и да дойдат на земята. смъртта идва за нашето тяло, но не и за нашата душа. а тялото е просто това, което останалите виждат. тогава какъв е смисълът?
тя е повтаряла "безкрайно". вероятно е било просто страничен ефект на болестта. или на смъртта. всичко е страничен ефект на смъртта. а после, когато питах къде е и защо вече я няма, отговаряше, че всичко си има край. дори и най-хубавите неща.
преди вярвах.
сега знам.
всъщност всички сме безкрайни. не защото никога няма да напуснем вселената, или защото душите ни винаги ще се реят някъде там, търсейки ново тяло, в което да се вселят. а защото сме хора, и можем да бъдем тук и сега, и да направим нещо. всичко.
пиша това за семейството си. и за смъртта, защото аз най-малко вярвам в нея.
всъщност изобщо.

Един ден аз ще си отида,
ще отнеса със себе си света си цял,
и споменът ви бързо ще отмине,
и ще забравите, че нявга съм живял.

Ще плачете, ала не лейте, моля ви,
напразни сълзи върху моя гроб.
Аз тук съм, ще ви върна спомена
за моя вече избледнял живот.

Мен има ме във всеки лъч надежда,
във всеки вятър между есенни листа,
във всички песни, стихове, копнежи.
Аз тук съм. Тук, във вечността.

Не можете живота да отнемете
от мен, да го затворите в пръстта.
Защото моята душа не е погребана,
тя още тук е. Тук, във вечността.

Не мъртъв съм - безсмъртен наречете ме,
не ще изчезне моята следа.
Пазете ме, търсете ме, помнете ме,
кой казал е, че краят е смъртта?
Аз още тук съм. Тук, във вечността.

~ ~ ~

"Повечето хора са обсебени от идеята да оставят следа след себе си. Някакво завещание, което да остане и след смъртта им. Всички искаме да бъдем запомнени. Аз също. А това, от което се боя най-много, е да не се превърна в поредната незапомнена жертва на вечната и безславна война срещу болестта.
Искам да оставя следа."

Убиец на мечти.

честита нова година и така нататък, все едно.
този месец имах една от онези странни седмици, когато се побърквам (със или без "п"), седя си вкъщи и пиша постоянно.
мразя тези седмици.
както и да е, имам осем непубликувани неща и се опитвам да разбера какво точно ми става.
та ако сте от веселата част на човечеството, недейте да си губите времето тук, защото съм по-заразна, отколкото си мислите.

Убиец на мечти

Какво съм аз? Лъчите слънчеви,
трептящи в синьото небе,
и болка, избледняваща, заглъхваща,
която никога не ще умре.

Спокойно - болката за мен е,
на другите раздавам щастие аз,
и може пък в това дъждовно време
да бъда някъде около вас.

Но аз убиец на мечти съм - и пазете
мечтите си от някой като мен,
аз щастие раздавам, но помнете,
мечти руша аз всеки следващ ден.

Недейте да ми давате желания,
аз просто тъй ще ги унищожа,
и в нова болка, в повече страдания
със сълзи пак ще ги пресътворя.

Недейте да ми подарявате надежди,
за мене те отдавна мъртви са,
и тях убих ги и погребах ги
с последната си светлина.

Къде е слънцето? Къде небето е?
Те пак изчезнаха за мен.
И техните мечти убих, и ето ме -
отново на страданието във плен.

Убиец на мечти съм - и пазете
мечтите си. Преследвайте ги - да!
И в този сив затвор ми изпратете
една, поне една мечта.

На Васи И.

~ ~ ~

всъщност имам мечти. това е особено важно. но е твърде егоистично да имаш мечти, при това такива като моите, когато разрушаваш тези на хората около теб. съзнателно или не.