поезия #33

Веднъж погледнах към небето,
а то бе пълно с цветове.
Попитах го:
"Къде да търся щастието?
И то защо така
от мене бяга?
Аз гонех го през шарени пътеки,
в полета сини и зелени небеса,
и, търсейки го, качах по звездите.
Дори веднъж достигнах златната Луна.
Със нея плавах по оранжеви реки,
пребродих хиляди виолетови слънца
и жълти облаци, червени долини,
и морскосини розови лица.
Във отчаянието си тичах по асфалта
(който бе в зелено оцветен)
и гледах хората, тъй шарените образи,
минаващи със безразличие покрай мен.
Пребродих аз света и го обагрих.
Със свойте четки го направих пак по-син,
но щастието така и не намерих.
Къде е и защо от мене бяга?"
А пък небето, пълно с цветове,
във слънчевата утрин ми отвърна:
"Не бяга щастието от тебе, ала ти
от него бягаш. Спри
и в гледай се във цветните пътеки,
в лилавите слънца и във звездите,
във облаците жълти, в долините,
в лицата сини и в полетата, реките.
Щастието е в твойте цветове."


Веднъж аз пак погледнах към небето,
а то отново беше пълно с цветове.
Със още повече, по-цветни цветове.