Онези синьо-зелени очи.

Онези синьо-зелени очи,
оглеждащи света от малкия прозорец.
Очите, пълни със мечти,
но тъжни. Някак си разбити.
Аз всяка сутрин носех им кафе,
пред малкия прозорец без завеси,
пред погледа им чувствах се добре,
с кафе до мен, с искрица във сърцето.
Аз всеки ден прегръщах ги,
приемах погледа им, пълен със любов,
усмихвах им се, бях със тях
във зимен ден, във лятна нощ.
Аз всяка вечер гледах към небето
заедно със тях. Ах, спомени далечни!
Не говорехме, а гледахме звездите.
И мислех си, че ще ги виждам вечно.
Защото тези синьо-зелени очи
направиха живота ми по-смислен,
подтикнаха ме отново да чувствам,
да създавам мечти.
Откриха за мене звездите.
Онези синьо-зелени очи...

на Далечния,
Недостижимия,
Непознатия.