Спомен

Аз съм един изгубен спомен,
лутам се из нечии съзнания, -
и те изгубени -
ала ме няма.
Жива съм, но мъртва,
счупена душа,
заклещена в нищото.
Между вчера и днес.
А може би съм там,
в онзи кратък момент,
когато стрелките спират,
за да се сбогуват с деня,
който никога няма да се върне,
и да приветстват следващия,
който ще остане с тях
за толкова кратко...
Аз съм този момент,
спрелите стрелки,
моментът на сбогуване
и на приветстване.
Аз съм началото на края
и краят на началото,
но никога самото начало,
и никога самият край.
Аз съм спомен,
за който никой не си спомня,
сън,
който никой не е сънувал.
Съществувам, но съм мъртва,
несъществуващо жива.
Но съм аз.
И тук съм.
И всичко е една безкрайна улица,
безкрайна задънена улица.
Болката върви по задъдена улица
в пет часа сутринта.
И аз, заедно с нея.