Дъги от сълзи, дъжд от звезди.

От сърцето се леят
думи и сълзи,
по белите листи писалката драска,
мастилото -
размазано от солените бисери,
свалящи от лицето фалшивата маска.
Болка, но истинска,
от мене извира,
от мене и моята сива душа,
но сякаш черната дупка замира,
пронизана от прозрачна дъга.
Сърцето събужда се
и се изпълва
с бледа черно-лилава мъгла,
сълзите топят се
и вече има
просто една цветна дъга.

~~~

Посветено на Миш.
И в чест на проклетия вторник. (и не, няма да го напиша с главна буква, защото не го заслужава.)
А и защото много си го харесвам.

Всъщност преходът е хубаво нещо. Мястото, на което едно нещо се прелива с друго, където се смесват и се преплитат в нещо неясно. Може би затова пиша за прехода. От болка към щастие, от самота към любов, макар и да си сам.
Но днес научих нещо и държа да го споделя с трима-четиримата, които четат.
Позволете си да бъдете слаби.
Поне веднъж. За малко. Излезте навън и крещете, пейте, говорете - дърветата, небето, слънцето - са там, за да ви слушат. Плачете, ако ви се плаче. Бъдете слаби, ако нямате сили. Отбийте замалко от пътеката и си дайде шанса да се чувствате свободни. Изразявайте чувствата си, дори и да не искате. Споделената мъка е половин мъка, споделената радост е двойна радост. За да бъдеш силен, трябва първо да си бил слаб.
Имах нужда да го напиша.