Нощ, липи и самота.

Или когато совата в мен си казва думата.

~

Самота

Нощем скитосвах пътеките мрачни,
денем за мен не съществува светът.
Дори не си и помислих да плача,
сам съм - вървя по своя си път.
- Какво пък? - си казах
и леко усмихнах се.
- Сам съм и всичко ми е наред.
Без друго светът ще ме мрази,
а иначе -
горчив ще да бъде животът напред.
- Не си сам! - ми рече
отвътре гласчето,
- дълбоко в сърцето ти има любов!
Ти просто си нямаш нещо, с което
да я споделиш.
Затова си самотен.
Започнах да пиша,
рисувам, творя.
Животът ми стана изкуство.
Превърнах се в човек,
в част от света.
Макар и леко невръстен.
Болката.
Самотата.
Тъгата.
До днес
остават в сърцето ми крехко,
а онова гласче,
което всъщност съм аз,
ми шепти
мелодия, почти безмълвна.
Но истинска.
- Не си сам!

~

Липи

Липите пред блока лъхат на спомени,
сълзи от нежност в самотния град,
люлка от чувства сред многото облаци,
носещи смисъла в сивия ад.

Някога тук е съществувал животът,
не само в липите, и в хората - да!,
сега са останали черните улици,
напомнящи сухата, вечна тъга.

Сиво е. Тъмно е. Много боли.
Дъждът отмива спомените от липите,
мирише той на разбити мечти
в мрачната нощ под звездите.

~

Скитник

Кръстосвам безцелно пътеките бели,
покрити с воали от сълзи и дъжд.
Мисли далечни и остарели
връхлитат съзнанието ми изведнъж.
Внезапно аз ставам парцалена кукла,
водена тихо от кукловод,
който нехайно със своите пръсти
управлява моя черен живот.
И пак аз съм птицата в клетка,
човек без възможности, пълен с мечти,
онази птица, която
нямаше шанса да полети.

~

- (Меланхоличните) Юни-Юли, 2013.

Понякога събирам толкова много негативни чувства, че някак си просто успявам да ги превърна в щастие.
Странно нещо е болката.