бели стихове #2

Мастилото
се разлива
по вехтите празни листа,
тъй безформено
и непринудено,
без да оформя думи.
Просто така.
Защото думи няма.
Защото самотата
е заклещила всичко
в сърцето ми.
Защото любовта
е затворена в клетка,
от която не може да излезе,
колкото и да е силна.
Защото времето
е спряло,
за да направи болката
още по-болезнена,
още по-зла.
Защото обичаме
без причина,
както нас ни обичат
без причина,
ако нас изобщо
ни обичат,
и ако ние изобщо
обичаме.
Но когато злата,
студената болка
ни затвори в клетка
и ни забрани да обичаме,
защото нашата любов
не може да съществува.
Тогава вече
има причина
да обичаме.

бели стихове #1

Аз зная -
никои очи
никога няма
да видят
тези думи.
Никои ръце
никога няма
да ги докоснат.
Никое сърце
никога няма
да ги почувства.
Накрая,
много след моята смърт,
вятърът ще отнесе
изсъхналите жълти листи,
накъсаните на парченца
забравени спомени
на един самотен артист.
Ще ги изпрати при огъня,
чиито пламъци
безизразно ще ги погълнат.
Той единствен
ще докосне тези думи.
И единствен той
ще пази
спомена
за
мен.

Онези синьо-зелени очи.

Онези синьо-зелени очи,
оглеждащи света от малкия прозорец.
Очите, пълни със мечти,
но тъжни. Някак си разбити.
Аз всяка сутрин носех им кафе,
пред малкия прозорец без завеси,
пред погледа им чувствах се добре,
с кафе до мен, с искрица във сърцето.
Аз всеки ден прегръщах ги,
приемах погледа им, пълен със любов,
усмихвах им се, бях със тях
във зимен ден, във лятна нощ.
Аз всяка вечер гледах към небето
заедно със тях. Ах, спомени далечни!
Не говорехме, а гледахме звездите.
И мислех си, че ще ги виждам вечно.
Защото тези синьо-зелени очи
направиха живота ми по-смислен,
подтикнаха ме отново да чувствам,
да създавам мечти.
Откриха за мене звездите.
Онези синьо-зелени очи...

на Далечния,
Недостижимия,
Непознатия.

Посвещения.

На Калина

Сълзите капят по червената роза,
обливат я с чувства, желания, мечти,
нуждаят се просто от мъничка доза,
обзела бодлите, в които ламти.

И всяка нощ болка и много страдания
за лошите хора и мисли дори,
душата, претъпкана със колебания,
е вече отслабнала, сломена почти.

Животът е зъл, и зли хора има,
таящи у себе си омраза и завист,
във чиито съзнания цари само зима,
погребана тихо в поток от ненавист.

~ ~ ~

На Ангел

Сиво-зелени тапети,
покрити със бели цветя,
оцветяващи празната стая,
навяващи суха тъга.
Големи рафтове дъбови,
искрящи от чистота,
но от години недокосвани.
И пълни с книги.
И спомени.
Ленин, Распутин и други,
книги - изсъхнали, забравени.
На Ботев, на Вазов, на Яворов,
покрити със прах и със спомени.
И тъмнокафяво бюро
със дядовата шапка на него,
но също така недокосвано.
И също така забравено.
Голяма купчина вестници
върху дъбовите шкафове.
И снимки.
На отдавна забравени хора.
И спомени.
Килимът - с флорални мотиви,
но някак безцветен и празен,
със времето избледнял.
Двете легла,
покрити грижливо с чаршафи,
миришещи сухо на старост
и спомени.
Масата, отгоре с покривка,
химикали, лекарства и вестници.
Станала гроб на разбити мечти
и спомени.
Пердето с флорални мотиви,
но сиво-зелено и прашно.
Недокосвано.
Забравено-
Лампите, отдавна угаснали,
но някога светещи след полунощ,
сега са покрити със прах.
И със спомени.
А старото, очукано радио
все още работи,
но също така недокосвано,
забравено.
И лъхащо сухо на спомени.

~ ~ ~

На Акордеониста,
на самотната роза в градината,
и на верния ми въображаем приятел.

Дъждовни розови мечти,
къде изгубихте се вие?
В детството ли, или тук сте още?
Недейте, моля, да се криете.

Аз исках да си взема облак
и със него да летя
из яркото синьо небе.
Но не! Това е невъзможно.

Аз исках да докосна Слънцето,
да потопя ръце
в палитрата на залеза.
Но не! Това е невъзможно.

Аз исках да откъсна
една звезда от нощното небе,
да я прегърна.
Но отново не! Това е невъзможно.

Но как? Нима не е възможно всичко?
Поне хората казват така.
Но вярвам - някога ще имам
блестяща мъничка звезда.
Или пък аз ще съм такава...

~ ~ ~

хубаво е да посвещаваш
така правиш хората щастливи
и оставяш частица от себе си у тях

Дъги от сълзи, дъжд от звезди.

От сърцето се леят
думи и сълзи,
по белите листи писалката драска,
мастилото -
размазано от солените бисери,
свалящи от лицето фалшивата маска.
Болка, но истинска,
от мене извира,
от мене и моята сива душа,
но сякаш черната дупка замира,
пронизана от прозрачна дъга.
Сърцето събужда се
и се изпълва
с бледа черно-лилава мъгла,
сълзите топят се
и вече има
просто една цветна дъга.

~~~

Посветено на Миш.
И в чест на проклетия вторник. (и не, няма да го напиша с главна буква, защото не го заслужава.)
А и защото много си го харесвам.

Всъщност преходът е хубаво нещо. Мястото, на което едно нещо се прелива с друго, където се смесват и се преплитат в нещо неясно. Може би затова пиша за прехода. От болка към щастие, от самота към любов, макар и да си сам.
Но днес научих нещо и държа да го споделя с трима-четиримата, които четат.
Позволете си да бъдете слаби.
Поне веднъж. За малко. Излезте навън и крещете, пейте, говорете - дърветата, небето, слънцето - са там, за да ви слушат. Плачете, ако ви се плаче. Бъдете слаби, ако нямате сили. Отбийте замалко от пътеката и си дайде шанса да се чувствате свободни. Изразявайте чувствата си, дори и да не искате. Споделената мъка е половин мъка, споделената радост е двойна радост. За да бъдеш силен, трябва първо да си бил слаб.
Имах нужда да го напиша.

Спомен

Аз съм един изгубен спомен,
лутам се из нечии съзнания, -
и те изгубени -
ала ме няма.
Жива съм, но мъртва,
счупена душа,
заклещена в нищото.
Между вчера и днес.
А може би съм там,
в онзи кратък момент,
когато стрелките спират,
за да се сбогуват с деня,
който никога няма да се върне,
и да приветстват следващия,
който ще остане с тях
за толкова кратко...
Аз съм този момент,
спрелите стрелки,
моментът на сбогуване
и на приветстване.
Аз съм началото на края
и краят на началото,
но никога самото начало,
и никога самият край.
Аз съм спомен,
за който никой не си спомня,
сън,
който никой не е сънувал.
Съществувам, но съм мъртва,
несъществуващо жива.
Но съм аз.
И тук съм.
И всичко е една безкрайна улица,
безкрайна задънена улица.
Болката върви по задъдена улица
в пет часа сутринта.
И аз, заедно с нея.

Една хаотична хармония...

Аз съм една хаотична хармония,
един хармоничен хаос,
думите отекват в стените
на непреодолимото
разхвърляни, но подредени.
Аз съм един невъзможен контраст,
преливащ и изчезващ напълно.
Аз съм смесица на бяло и черно,
която е всичко друго, но не и сиво.
Понякога съм такава, понякога - не.
Но съм просто такъв човек.
Една хаотична хармония...

***

Аз съм една хаотична хармония,
един хармоничен хаос,
радост и тъга в една объркана
шарена дупка.
Аз съм продавач на нелегално щастие,
забранено в тази суха, мрачна пустиня.
Ала за мене щастие няма.
Един творец, изгубил себе си.
Нощ без звезди. Нощ без Луна.
Дъги от сълзи, дъжд от звезди -
замиращи, избледнели звезди,
но звезди.
Аз съм спомен, заклещен
между вчера и днес.
Една хаотична хармония...

***

Аз съм една хаотична хармония,
един хармоничен хаос,
блестяща цветна палитра
от мисли и чувства,
закотвена между четири стени.
Пуста, сива, самотна стая,
стая като всички останали стаи,
няма нищо чудно в нея, зная,
за някои е ад, за други - рай.
Кътче, откъснато от света,
от цветята, смеха, пеперудите.
Кътче като всички останали кътчета,
несъществуващи само за лудите.
Тук са закотвени моите мисли,
идеи, чувства, желания, мечти -
и цялата тази цветна палитра
затворници -
и те откъснати,
и те прокудени.
А тази пуста сива стая,
стая като всички останали стаи,
една от етажа, от блока, от сградата,
тъй далеч от чудния рай.

***

Аз съм една хаотична хармония,
един хармоничен хаос,
думите отекват в стените
на непреодолимото,
разхвърляни, но подредени.
Няма прозорзи. Няма врати.
Няма друг вход. Няма друг изход.
Ала за какво ми е тази
цветна палитра,
ако не за това?

***

Всички мисли, всички желания,
всички чувства, идеи и мечти -
затворниците на моето съзнание -
бягат.
Хората казват - да избягаш е лесно,
трудно е да се бориш.
Ала какво разбират тези хора -
закотвени в една сива стая,
стая като всички останали стаи -
вечни затворници на себе си.
А те бягали ли са някога?
Бягството е борба.
А целта на борбата е бягство.

***

Аз съм една хаотична хармония,
един хармоничен хаос,
думите отекват в небето,
в свежата пролетна трева.
Аз съм бистрата синя вода,
шарените малки цветчета,
жаркото лятно слънце
и проливният есенен дъжд.
Аз съм онази щастлива усмивка,
аз съм красивият залез.
Аз съм самотният изгрев,
пеперудите, калинките, лятото.
Аз съм нежните тонове в музиката,
кривите думи в стиха,
красивите изречения във разказа,
цветните линии в листа.
Една хаотична хармония...

***

- (Не-толкова-меланхоличните) Октомври - Ноември, 2013.

 

Публикувам го за първи път и може би е най-истинското ми стихотворение изобщо.

Подарявам ви също толкова истинския (а и прекрасен) пловдивски залез.

 

 

 

Поздрави от една самотна извънземна вещица.



Нощ, липи и самота.

Или когато совата в мен си казва думата.

~

Самота

Нощем скитосвах пътеките мрачни,
денем за мен не съществува светът.
Дори не си и помислих да плача,
сам съм - вървя по своя си път.
- Какво пък? - си казах
и леко усмихнах се.
- Сам съм и всичко ми е наред.
Без друго светът ще ме мрази,
а иначе -
горчив ще да бъде животът напред.
- Не си сам! - ми рече
отвътре гласчето,
- дълбоко в сърцето ти има любов!
Ти просто си нямаш нещо, с което
да я споделиш.
Затова си самотен.
Започнах да пиша,
рисувам, творя.
Животът ми стана изкуство.
Превърнах се в човек,
в част от света.
Макар и леко невръстен.
Болката.
Самотата.
Тъгата.
До днес
остават в сърцето ми крехко,
а онова гласче,
което всъщност съм аз,
ми шепти
мелодия, почти безмълвна.
Но истинска.
- Не си сам!

~

Липи

Липите пред блока лъхат на спомени,
сълзи от нежност в самотния град,
люлка от чувства сред многото облаци,
носещи смисъла в сивия ад.

Някога тук е съществувал животът,
не само в липите, и в хората - да!,
сега са останали черните улици,
напомнящи сухата, вечна тъга.

Сиво е. Тъмно е. Много боли.
Дъждът отмива спомените от липите,
мирише той на разбити мечти
в мрачната нощ под звездите.

~

Скитник

Кръстосвам безцелно пътеките бели,
покрити с воали от сълзи и дъжд.
Мисли далечни и остарели
връхлитат съзнанието ми изведнъж.
Внезапно аз ставам парцалена кукла,
водена тихо от кукловод,
който нехайно със своите пръсти
управлява моя черен живот.
И пак аз съм птицата в клетка,
човек без възможности, пълен с мечти,
онази птица, която
нямаше шанса да полети.

~

- (Меланхоличните) Юни-Юли, 2013.

Понякога събирам толкова много негативни чувства, че някак си просто успявам да ги превърна в щастие.
Странно нещо е болката.

Безименно.

Долавя се лекият мирис дъждовен,
лъхащ на пепел от рози и чай,
нощта, тишината - в един миг върховен,
напомнящи бегло далечния край.
Отнякъде чува се звук на китара,
чужд, избледнял, далеч в небитието,
но все пак изкряща светлина във кошмара,
която по малко ще достигне небето.
Чаят горещ е, розите - свежи,
вятър пречупва капките дъжд,
сърцето - изпълнено с много копнежи,
светли отблясъци в черната ръж.

- Май, 2013.

~~~

Сега, когато препрочитам старите си неща, ми е някак странно, че това стихотворение е едно от тях. Напоследък, докато пиша, изобщо не мисля за римата. Нея дори я няма. Важно е просто това, което мисля, да бъде върху листа вестникарска хартия.

Иначе мога да го свързвам само с прекрасните розови рози в градината на баба Върбина. Особено след като е валяло.
И най-вече с тази, защото винаги ще си остане моя любима. Няма значение, че вече е увяхнала.

Есенно-зимна пролет.

Старият очукан стенен часовник
показва пет часа сутринта,
когато излизам на пръсти аз боса
през старата дървена тежка врата.

Излизам в полето сред камъни груби,
сред свежата нежна зелена трева,
и мисля си аз: "Дали не съм луда?",
докато стъпвам в студената прясна роса.

Изгрява над мене слънце златисто,
потопено в оранжево-лилаво море,
и изпълва със шарени лъчи и мелодии
яркото сутрешно синьо небе.

Изведнъж завалява топлият дъжд,
изгрява цветна бледа дъга,
не знам какво е за другите хора,
но за мене това тук е свобода.

Старият очукан стенен часовник
показва пет часа вечерта,
когато влизам на пръсти аз боса
през старата дървена тежка врата.

~

Когато ти е скучно в час по английски.
А днес е от онези Объркани Четвъртъци, когато се случват толкова много неща, че не можеш да определиш дали са хубави или не.
И все пак един поглед, една усмивка, ще останат запечатани в съзнанието ми с дата пети декември.
Бъдете щастливи.

защото предишният ми блог оцеля цели шест месеца.

Здравейте, сънародници и мъгъли. Защото винаги има мъгъли. Но както и да е.
Казвам се Катерина, а останалото няма значение. Не си водя блог с цел много хора да го четат или изобщо някой да го чете, а просто защото съм възможно най-неорганизираната извънземна вещица във Вселената и наистина ми трябва място, където да си събирам нещата. Харесвам хаоса, но ако всичко беше само хаос, светът щеше да е още по-объркан. Пък и е по-добре да си записвам драсканиците тук, отколкото да са пръснати из цялата ми стая.
Надявам се все пак да има хора, които ме помнят, макар че вече почти не влизам в социалните мрежи. Преди да започна да пиша отново, бях престанала за около три години. Благодарение на отзивите на няколко много мили човечета в аск.фм продължих да се занимавам с това и се радвам, защото ако не бях започнала отново, нямаше да съм човека, който съм днес.
Благодаря на всички, които са ме следвали досега. Ще гледам да съм редовна, доколкото мога.
Поздрави от една самотна извънземна вещица.