Аз.

умът ми са звездите и луната,
душата - вятърът студен,
сърцето - светлината.
а тялото ми на дъжда е в плен.

~

принадлежа на толкова много стихии, и толкова много стихии ми принадлежат.
аз съм лунно-слънчево-звездно-вятърно-дъждовно момиче.
това е най-истинското ми аз.

исках да споделя нещо, защото вероятно скоро ще загубя листчето, на което го написах.

Фенерите оглеждат се в реката
и с гордост гледат празната вода,
че само те все още светят в тъмнината,
ала красива ли е тази светлина?

Животът е размазано мастило.
И нас размазва ни с различна честота,
във тона глух пак губим песента.
Развява ни не с вятър, а с ветрило.

край.

просто защото според Васи съм твърде депресирана и трябвало да бъда по-щастлив човек.
всъщност въобще не съм депресирана, моят случай дори не се доближава до депресия. до нищо не се доближава, но това няма значение.
правих опити да съм по-щастлива и донякъде се получи. почти спрях да се притеснявам за всичко и всички. гледах много филми последните няколко дни. в известна степен дори спрях да бъда толкова затворена.
а даже се опитах да напиша нещо щастливо.

Щастие

Има ли стая за всички липи,
за целия им аромат?
Тази стая най-много аз бих
обичала в целия свят.

Има ли стая за всички цветя,
за цялата им красота?
Тогава е още по-хубава тя,
най-хубава на света.

Има ли стая за слънцето цяло,
за всичките му лъчи?
В тази стая то ще огрява
всички безцветни дъги.

Има ли стая за цялата любов,
за целия дъжд от звезди?
Тази стая ми дайде, тя пълна е
с хиляди, милиони мечти.

14.01., на Калина.
чак и дъгите ми не са от сълзи.

~

Настроение

Студените, сурови ветрове на зимата
на голите дървета нещо пак шептят,
а после блъскат, разрушават ги безмилостно,
и карат ги от болка да се предадат.

О, болката такава е илюзия -
изкуствена, без капчица душа.
Несъществуващо реална, но със сигурност
изсъхнала, изгубена мечта.

Достоевски казал, че страдание
и болка за великите са неизбежни,
но ако нещо толкова фалшиво и измислено
аз чувствам,
то мога ли велика да се нарека?

Аз щастие ще чувствам вместо болка
и щастието в стиха ми ще го има,
в душата моя лятото ще пее
наместо скучната, изкуствената зима.

Аз слънце съм, безкрайно слънце пролетно,
от мен изгряват шарени лъчи.
Не съм тъга, страданието престорено,
а извор на надежди и мечти.

15.01., на моята сестра Василена.

~ ~ ~

това е най-щастливото нещо, което мога да направя в момента.

Един ден аз ще си отида...

...и съм наясно с това. наясно съм, че хората умират, защото смъртта е нещо неизбежно и така нататък, но това не означава, че те в действителност ни напускат, че те завинаги си тръгват от света. та ние сме просто телата, които душите използват, за да вселят в тях и да дойдат на земята. смъртта идва за нашето тяло, но не и за нашата душа. а тялото е просто това, което останалите виждат. тогава какъв е смисълът?
тя е повтаряла "безкрайно". вероятно е било просто страничен ефект на болестта. или на смъртта. всичко е страничен ефект на смъртта. а после, когато питах къде е и защо вече я няма, отговаряше, че всичко си има край. дори и най-хубавите неща.
преди вярвах.
сега знам.
всъщност всички сме безкрайни. не защото никога няма да напуснем вселената, или защото душите ни винаги ще се реят някъде там, търсейки ново тяло, в което да се вселят. а защото сме хора, и можем да бъдем тук и сега, и да направим нещо. всичко.
пиша това за семейството си. и за смъртта, защото аз най-малко вярвам в нея.
всъщност изобщо.

Един ден аз ще си отида,
ще отнеса със себе си света си цял,
и споменът ви бързо ще отмине,
и ще забравите, че нявга съм живял.

Ще плачете, ала не лейте, моля ви,
напразни сълзи върху моя гроб.
Аз тук съм, ще ви върна спомена
за моя вече избледнял живот.

Мен има ме във всеки лъч надежда,
във всеки вятър между есенни листа,
във всички песни, стихове, копнежи.
Аз тук съм. Тук, във вечността.

Не можете живота да отнемете
от мен, да го затворите в пръстта.
Защото моята душа не е погребана,
тя още тук е. Тук, във вечността.

Не мъртъв съм - безсмъртен наречете ме,
не ще изчезне моята следа.
Пазете ме, търсете ме, помнете ме,
кой казал е, че краят е смъртта?
Аз още тук съм. Тук, във вечността.

~ ~ ~

"Повечето хора са обсебени от идеята да оставят следа след себе си. Някакво завещание, което да остане и след смъртта им. Всички искаме да бъдем запомнени. Аз също. А това, от което се боя най-много, е да не се превърна в поредната незапомнена жертва на вечната и безславна война срещу болестта.
Искам да оставя следа."

Убиец на мечти.

честита нова година и така нататък, все едно.
този месец имах една от онези странни седмици, когато се побърквам (със или без "п"), седя си вкъщи и пиша постоянно.
мразя тези седмици.
както и да е, имам осем непубликувани неща и се опитвам да разбера какво точно ми става.
та ако сте от веселата част на човечеството, недейте да си губите времето тук, защото съм по-заразна, отколкото си мислите.

Убиец на мечти

Какво съм аз? Лъчите слънчеви,
трептящи в синьото небе,
и болка, избледняваща, заглъхваща,
която никога не ще умре.

Спокойно - болката за мен е,
на другите раздавам щастие аз,
и може пък в това дъждовно време
да бъда някъде около вас.

Но аз убиец на мечти съм - и пазете
мечтите си от някой като мен,
аз щастие раздавам, но помнете,
мечти руша аз всеки следващ ден.

Недейте да ми давате желания,
аз просто тъй ще ги унищожа,
и в нова болка, в повече страдания
със сълзи пак ще ги пресътворя.

Недейте да ми подарявате надежди,
за мене те отдавна мъртви са,
и тях убих ги и погребах ги
с последната си светлина.

Къде е слънцето? Къде небето е?
Те пак изчезнаха за мен.
И техните мечти убих, и ето ме -
отново на страданието във плен.

Убиец на мечти съм - и пазете
мечтите си. Преследвайте ги - да!
И в този сив затвор ми изпратете
една, поне една мечта.

На Васи И.

~ ~ ~

всъщност имам мечти. това е особено важно. но е твърде егоистично да имаш мечти, при това такива като моите, когато разрушаваш тези на хората около теб. съзнателно или не.